Когато те видях за първи път, дори не съм предполагал, че ще оставиш такъв отпечатък в живота и сърцето ми. Не ми трябваше много време, за да се влюбя в теб. Ти беше красива, добра, умна, всеотдайна... Ти беше Моето момиче.
19 декември 2009, най-после се видяхме, след толкова часове, прекарани заедно в интернет, но разделяни от голямо разстояние. Цял ден се разхождахме и си говорихме, забавлявахме се с приятелите ни, а аз започнах да те чувствам още по-близка. Исках да те видя отново, копнеех да бъда до теб, очаквах с трепет да чуя нежния ти глас.
Помня погледът ти в мига когато ти споделих какво чувствам. Когато ти казах, че не ми излизаш от ума, в очите ти видях радост. Сякаш това бе единственото, което искаше да чуеш. Така започна нашата приказка...
С теб всеки ден беше незабравим и всеки миг истински щастлив. С теб откривах радост и в най-малките неща, с теб се усмихвах дори без причина, с теб времето летеше неусетно. Ти ме накара да преоткрия света и себе си. До теб аз се чувствах по-добър човек. Когато държах ръката ти, сякаш бях по-силен. В твоите прегръдки забравях за всичко и всички. Твоите целувки лекуваха всяка моя болка. Любовта ти ми даде крила и ме накара да повярвам, че мечтите се сбъдват. Вярвах в теб, в нас, в това, че някой ден ще живеем заедно, както винаги сме искали. Обичах те така, както никога не съм обичал и няма да обичам друга.
Ти умееше да даряваш хората с щастие, караше ги да се усмихват, дори когато са тъжни. Ти носеше светлина. Тази светлина и до днес огрява пътя ми. Понякога сякаш те виждам до мен, облечена в бяло, чиста и невинна, с типичния блясък в очите и прекрасната ти усмивка. Но когато протегна ръка да те докосна, се събуждам. Разбирам, че това е само хубав сън, от който ми се иска никога да не се будя. Защото реалността ме убива, всеки ден, всеки час, всеки миг. Мисълта, че не мога да те върна, че никога повече няма да те прегърна, да чуя нежния ти глас...
Откакто ти си отиде животът ми се преобърна, светът сякаш спря да се върти. Днес за мен слънцето не грее така силно както преди, а луната е тъжна и самотна както съм и аз. Усмихвам се, макар сърцето ми да плаче. Не живея, а просто съществувам. Спомените са единственото, което ми остана.
Първият подарък, който ми направи беше едно сърце, което понякога взимам в ръцете си и сякаш още усещам по него аромата на парфюма ти. Правила си ми толкова други подаръци, но ти беше най-големият дар за мен. Да те имам до себе си бе благословия. А да те загубя, най-голямото ми наказание.
Изживяхме прекрасни мигове когато бяхме във Флорида. Беше като сбъднат сън - аз и ти на плажа, пясъкът под босите ни крака, залязващото слънце и безкрайният океан. Ако можех само да върна времето назад, ако можех да бъда с теб още само миг. Бих те завел на онова красиво място, където бяхме заедно. Бих ти казал, че винаги ще те обичам...
За последно те видях преди да си легна след дългата нощна смяна. Ти точно излизаше. Пожелах ти приятна работа и ти казах " Обичам те". Само две , но се радвам че последните ми думи към теб бяха тези.
Днес трябваше да сме заедно и да празнуваме, трябваше да е щастлив ден за всички, които те обичат. Но теб те няма и празникът се е превърнал в черен ден. Всеки спомен за теб носи радост, затова че съм те имал в живота си. Но и още повече болка, защото си отиде толкова рано и така нелепо. Макар да си далеч, ти оставаш в мислите ми. Любовта ми към теб ще живее в сърцето ми до последния му удар. И ти винаги ще бъдеш слънцето в моя живот. А аз ще чакам да дойде денят, в който ще бъдем отново заедно. Ще те чакам там, на нашето място, бебе!
Няма коментари:
Публикуване на коментар